Джузепе Консоло: Тъжно е, че в България има хора, вярващи, че Антонов е виновен

В Италия се опитаха да ме спрат от защитата му, но аз знаех, че Сергей е невинен

Проф. Джузепе Консоло е роден през 1948 г. Неаполитанец по произход, той е преподавател по конституционно право в Римския университет „Гуидо Карли”.Преди 31 години, на 29 март 1986 г., тогава младият и амбициозен адвокат от италианската столица Джузепе Консоло постига невъзможното – оправдателна присъда за българина Сергей Антонов, обвинен несправедливо и без никакви улики за участие в атентата срещу папа Йоан Павел II през 1981 г., извършен от турчина Мехмед Али Агджа.

Консоло удържа един изцяло политически процес и успява да измъкне не само Антонов, а да постигне оправдаване за България – страна от тогавашния соцлагер, станала жертва на амбициите на участниците в Студената война.Процесът за „българската следа” изстрелва Консоло нагоре в кариерата. Днес той е начело на една от най-престижните кантори в Рим, с клонове и зад граница.Освен с право, Джузепе Консоло се занимава и с политика. Бил е депутат и сенатор от десницата – привърженик на Джанфранко Фини, ръководител на партията Бъдеще и свобода за Италия.

Преди дни в Италия излезе неговата книга „Атаката срещу папата“, която вече е бестселър там. Предстои издаването й в България.

– Проф. Консоло, в книгата си „Атаката срещу папата вие разказвате цялата история около вашата защита на обвинения в заговор за атентата срещу папа Йоан-Павел II Сергей Антонов. Защо се захванахте с тази тема отново – тя приключи още преди 31 години с оправдателната присъда на българина?

– Всички европейци и американци трябва да знаят цялата истина за процеса срещу вашия сънародник Сергей Антонов. Затова написах и тази книга. Толкова години имаше лъжи, България и лично Сергей Антонов бяха замесени несправедливо в това дело за покушението срещу папа Йоан Павел II през 1981 година. Смятам за свой дълг да кажа всичко, което се случи в онези трудни години на Студената война.

-Чух, че някои сравняват книгата ви с трилър, ласкае ли ви това?

– Харесва ми тази съпоставка, особено тези журналисти, които ме сравняват с Дан Браун. Има обаче една голяма разлика между моята книга и другите – и това е, че моята е базирана по истинска история, а пък другите са плод на фантазията. Да, наистина случилото се тогава бе като истински трилър. Но зловещ, от реалния живот.

-Тази история е пълна с изненадващи обрати, тогава и международната обстановка беше много сложна, случи се в разгара на Студената война.

– Така е. Италианските съдии тогава бяха повлияни от Студената война. И много от нещата, които се случиха, бяха свързани с нея. Тогава

имаше война между двата лагера – източния и западния. Затова и обратите бяха наистина изненадващи.

-В книгата ви герои са турчинът Али Агджа, както и най-различни трафиканти, терористи, журналисти… Кое ви изненада най-много в тези реални герои? Бяха ли те предубедени към българите?

– Българите, за които става въпрос в книгата – Сергей Антонов, Тодор Айвазов и Жельо Василев, нямаха нищо общо с атентата и покушението срещу папата и станаха жертва на световното обществено мнение. След това за щастие ситуацията се промени. Винаги съм бил абсолютно сигурен в невинността на България и на Антонов. По мое мнение това бе ужасна юридическа грешка, допусната още в началото на процеса. Завеждането на делото срещу тримата българи бе плод на фалшиви улики и на подправени факти.Но истината излезе наяве и бе доказана – нито Антонов, нито България имат нещо общо със стрелбата срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г. на площад „Свети Петър“ в Рим.

-Разбрах, че в книгата си разказвате и за един разкаял се мафиот Пандико, който свидетелства срещу Агджа. Каква е тази история?

– Пандико е първият разкаял се мафиот в Италия, той беше дясната ръка на кървав мафиотски бос. С неговите показания се пропука вековната царуваща омерта – предаде ли някой, мафията оставя всичко настрана, докато не го накаже и него, и близките му. Но аз не вярвах на Пандико. Нито когато свидетелстваше за Антонов, нито когато говореше срещу Агджа.

– Ние – българите, имаме особено отношение освен към Али Агджа, и към американската журналистка Клеар Стърлинг, която изфабрикува така наречената „българска следа“. Според вас тя наистина ли бе убедена в тази следа, вие разговаряли ли сте с нея?

– Аз говорих надълго и нашироко със Стърлинг. И в телевизионната програма „Тудей шоу“, водено от Брайън Гамбер. С Клеър Стърлинг имахме дори и вербална конфронтация по време на една програма „Площад „Свети Петър“. Да, тя бе абсолютно сигурна във вината на Антонов от самото начало.Но пък аз бях напълно убеден в обратното. Бе много важно да говорим не само за неговата невинност, но за невинността на България, на вашата страна. Затова процесът бе толкова важен. Близките отношения на София с Москва в онези години също допринесоха за това. Виновността на България щеше да означава вина за Русия и обратното. Такива бяха времената.

– Безнадеждно късно ли е днес да се търси отново изясняване на всички факти и обстоятелства около „процеса на века”?

– Никога не е късно да се докаже истината и да се извади тя на бял свят. Истината е над всичко. За мен като адвокат това е особено важно.

Антонов в затвора
Антонов в затвора

-Защо вие – италианецът, се захванахте със защитата на един гражданин на комунистическа държава? Не се ли опитаха да ви спрат, да ви сплашат, не беше ли за вас това „изгубена кауза” в очите на колегите ви в Италия?

– Никога не съм имал никакви предразсъдъци по отношение на политическите убеждения на моите клиенти. Пак ще повторя – още в самото начало бях убеден в невинността на Антонов. Затова се и заех със защитата му. Аз го приех, подобно на всички приятели, които искаха да докажат, че Антонов не е виновен. Постепенно всички медии и общественото мнение се убедиха, че той не е направил нищо. Но бе много, много трудно.

-Как дойде предложението към вас да бъдете адвокат на Антонов, кой точно ви намери?

– Някои мои клиенти – италианци и американци, бяха приятели на българския посланик и те са представили моето име пред него. Първият човек, с когото се запознах, бе посланик Венелин Коцев, за съжаление вече покойник. След това контактувах с посланик Райко Николов, както и с пълномощен министър Людмил Попов, временно управляващ посолството. Работих и с други български колеги, които търсеха най-добрия път за излизане от този случай. Вярно е, че бяха правени опити да се откажа, но аз тогава реших, че каузата си струва.

По време на самия процес вие усъмнихте ли се поне веднъж във вината на Антонов, имахте ли колебания в защитата?

– Не, нито веднъж. Още преди началото на процеса аз разбрах, че Антонов е напълно невинен.

– Как успяхте да останете убеден цели четири години, че в крайна сметка правото и истината ще възтържествуват в дело, водено в максимално усложнена международна обстановка?

– Винаги съм вярвал в италианската съдебна система и фактите ми доказаха, че съм бил прав. Член 27 от италианската конституция потвърждава, че

всеки е невинен до намиране на доказателства за вина. А от самото начало на делото Сергей Антонов бе третиран, все едно че е виновен, имаше презумция за виновност, а не за невинност.

– Кой беше най-трудният за вас момент в процеса?

– Първите разпити на Сергей Антонов бяха най-трудни за мен и за всички около него.

-Българите, нашите дипломати там, помагаха ли ви достатъчно?

– Българските дипломати като се започне от посланика Райко Николов и пълномощния министър Людмил Попов ми бяха в много голяма помощ. На тях дължа много. Винаги бяха насреща, когато се налагаше.

– Как общувахте със Сергей Антонов, как се срещахте с него?

– Първите месеци Антонов беше строго пазен в затвора и с него си говорех през блиндирано стъкло. След като той бе пуснат под домашен арест, срещите с него станаха по-лесни. Домашният му арест бе постановен точно срещу университета, където работя и до днес. Така че два-три пъти седмично ходех при него да го видя и да разговаряме.

– След края на процеса имали ли сте контакт със Сергей?

-След като той си замина за България, никога повече не съм го чувал, нито виждал. За съжаление, преди няколко години той почина.

– Тук все още има хора, които вярват, че България има вина в този случай. Какво мислите по въпроса за срама от миналото и за липсата на памет?

– Тъжно е, че все още има такива хора, такива политици, които смятат, че Сергей Антонов, че България е виновна. Дори те да са все по-малко и по-малко, това е много, много жалко.

– Длъжница ли е родината на Антонов, към него?

– Да, мисля, че целият български народ е длъжник на Антонов. Искам да се обърна към всички българи: Бъдете горди със Сергей Антонов

-Съжалявате ли за нещо днес, за това, че се захванахте с това дело?

– Не, напротив, много съм доволен и горд от това, че съм защитавал българина Антонов.

 

 

Дипломатът Людмил Попов:

Мафиотът Пандико каза на Агджа –„Ние те накарахме да обвиниш българите“

Българският дипломат в Италия тогава Людмил Попов, който много помага на адвокат Джузепе Консоло, разказа за впечатлението му от очната ставка между Агджа и Пандико, която така се е запечатила в съзнанието му, сякаш е станало вчера.

„Пандико не бе някое разкаяло се плачещо човече. Това беше човек, решил да се пречисти от всичките натворени от самия него злини. Спомням си как в една от трите клетки в съдебната зала влезе човек със стоманено изражение на лицето. В съседните две клетки бяха Агджа и нашият Сергей Антонов. Когато свикналият на циркаджийски номера Агджа видя влизащия в клетката Пандико – стана от стола си и тръгна към него крещейки:„Ти защо ме клеветиш? Защо лъжеш?“

Няма да забравя отговора на Пандико. Нито един мускул не трепна на лицето му. Той бавно, много бавно и много тихо заговори и изведнъж в съдебната зала настъпи такава тишина, че можеше да се чуе бръмченото на муха. Пандико каза:„Ти, гадно жалко копеле, как се осмеляваш да ми повишаваш глас? Ти помниш ли, че в затвора в Асколи Пичено носеше един син пуловер. Аз ти го изпратих. Мислехме отначало да те използваме като убиец в затвора, но после по молба на службите им оказахме съдействие да те накараме да обвиниш българите. Ти ли ще ми повишаваш глас? Ти знаеш ли къде бях вчера? Бях на погребението на убития си шестнадесети роднина. Сядяй веднага, мръсно жалко копеле.” И Агджа млъкна и си седна на стола…“

Мариела Балева

Интервю на Мариела БАЛЕВА 

Материалът е публикуван във в. Галерия