Благодаря ти, че дойде!

Минчо Тодоров

Ако ти не успееш да влезеш в Академията, кой тогава, каза ми Томата

Тази Коледа се навършиха 10г. откакто ни напусна Тома Трифоновски. Този текст го написах малко след това, но го бях изгубил. Интересно е, че го намирам точно сега! На снимката се вижда поканата от разказа, а портретът в дясно е на баба ми.
Имам един любим спомен и той е за това как Томата разбра за намерението ми да кандидатствам в НХА. Дипломирам се – 12-ти клас, специалност Дърворезба. Още от самото начало на учебната година всеки, колкото и да не си признава, мисли за дипломирането си, дори и мързеливците. Семейството на Томата е близко с моето, дядо ми е бил негов състудент и се познаваха от цяла вечност.

На гости

Томата и Светла идваха често у нас на гости. Обичаха да бягат петъчно от задръстена София и да се радват на селския двор и въздух. А, и нали Томата бе от с. Драгижево, пък нашето бе Драгичево… Все казвахме, че няма случайности. Та, прибирам се от училище. Всеки ден Драгичево – София и обратно. Беше много хубав есенен ден, в който, най-накрая, бях измислил някаква концепция за дипломна работа (естествено, получи се нещо съвсем различно) и бях нахвърлял една малка купчина със скицирани проекти в точен мащаб. Влизам у дома и виждам седнали Светла, Томата и дядо. Говорят си за нещо, видимо много важно. Питаха ме как се чувствам като дипломник и въобще какво мисля да правя. Накрая изплюх камъчето.

Проекти

Споделих им, че съм решил да кандидатствам Скулптора, а не Дърворезба в НХА. Исках да се пробвам в нещо различно, по-трудно за мен в този момент. Тогава Томата отсече: “Че то, ти ако не успееш да влезеш, кой тогава?”. Тия думи кънтят и до днес у мен. Все още помня гласа му. Това е и една от причините наистина да успея да вляза в НХА, макар и година по-късно. След това се прибрах в стаята си и от там в ателието – да рисувам проекти за дипломата ми. По едно време Томата дойде при мен. Беше му интересно какво правя, а и бях забелязал, от преди, че има слабост към дърворезбите и иконостасите.

Учителите

Протегна ръце и с върха на пръстите си докосна няколко инструмента и един малък релеф, който бях започнал наскоро. Единственото, което ми каза тогава бе да правя всичко от душа и сърце и да се запозная с работата на учителите ми, да разбера защо точно те са мои учители. След време, аз вече съм студент, Томата идва у нас отново на гости. Докара го Невена и с влизането вкъщи ми подава пощенски плик. Писмо? Не. Беше покана за негова изложба, за мен (пазя я и до сега)! Знаех от толкова рано за това наистина голямо събитие и все си казвах, че няма да отида. Кой съм аз, че да му се мяркам в такъв момент? В деня на изложбата помня, че до последно си стоях вкъщи. Накрая просто не разбрах как стана, но се озовах в тролей 9 и с него до галерията. Стоях на входа и след като гостите малко се поразредиха пристъпих към него. Той седеше в дъното на галерията и ми каза тихо – “Благодаря ти, че дойде!