Лучано Балдели: Българите може да станат милионери от трюфели

Съкровищата на България в очите на един италианец

Когато видите усмихнатия и жизнерадостен Лучано Балдели за пръв път, никога не бихте предположили, че е роден през далечната 1937 година. Той е от Урбания, малък град в Централна Италия с население от близо 7 000 души и на около 50 км от Адриатическо море. Съвсем близо е държавата джудже – сан Марино. В много отношения Урбания прилича на Шабла, заявява Балдели с усмивка и така обяснява нескритата си страст към този район на България. Той вече 23 години редовно посещава страната ни. Обикновено идва два пъти в годината през пролетта и лятото, но ето че го откриваме тук и през ноември. Отседнал е в Добревата къща в Шабла, разположена на тиха уличка в малкото крайморско градче. Той с готовност отделя два часа , за да разкаже за страстта си –лова, и за новото си начинание износ на български гъби за Италия.

Своята енергичност дължи на здравословния и пълноценен живот, който води. За целта се храни само с биологично чисти зеленчуци и плодове. Италианецът има 2 доктората. Бил е аптекар, имал е и магазин. Започва да развива бизнеса си през 1981 г. Суъмява да създаде три фирми. Стратегията му е, когато развие една фирма и тя работи успешно, да я продаде. Казва, че е трудно да започнеш от нулата и да стигнеш до върха, но резултатът и удовлетворението си заслужават.

Трюфелите – средство да забогатееш в България

В момента разработва нова фирма, която е регистрирана в София. Идеята му е да изнася български гъби за Италия. За целта често пътува до Елена, където развива новия си бизнес за износ на манатарки. Възнамерява от следващата година да започне с поне 40-50 т. По думите му черното злато на България са трюфелите, които се развиват идеално по нашите ширини. Италианецът не крие интереса си в тази сфера.Оказва се, че българските почви и климатични условия са едни от най-подходящите в света. Освен това първоначалната инвестиция в дръвчета, „заразени” (инокулирани) с трюфели не са толкова големи, но обучените кучета – търсачи са доста скъпи. Като правило първите реколти се появяват между 3-та и 5-та година и през всеки следващ сезон произведените количества нарастват чувствително. Твърди се, че доходът от един хектар трюфелова плантация може да достигне 100 хил. евро годишно. Килограм трюфели струва няколко хиляди евро в зависимост от вида и големината на невзрачните и уродливи грудки, събрали в себе си божествен аромат. През 2007 г. един бял трюфел с тегло около 1,5 кг е бил продаден за рекордната сума от почти половин милион лв.

Според Балдели трюфелите са българското, все още неоткрито, съкровище. В света са познати стотина вида, от които една четвърт се срещат в Европа. Делят се на бели и черни, като белите са по-ценни и съответно най-скъпи. В България виреят 4 вида трюфели от общо 8-те световно ценени от кулинарите.

Достойнствата на английския сетер
Лучано Балдели е дългогодишен ловджия. Неотлъчно до него винаги са и петте му кучета – английски сетер, които е обучил сам. За целта той е приспособил и оборудвал специален микробус, с който пътува из България, Европа и света. По време на посещенията си през март основно се занимава с дресировката на четириногите си приятели. Италианецът споделя, че районът на Шабла е идеален за целта. Тук има много дивеч, но той се интересува единствено от яребици и пътпъдъци. Безкрайните тучни полета на Добруджа са идеално местообитание за пернатите, което от своя страна привлича и ловците.

Дресировка в Нейково

Едно от любимите места на Балдели за дресировка е близо до село Нейково. Той обучава кучетата си за състезания, но уточнява, че не го прави заради парите и наградите, а единствено и само за удоволствие. Разбираме, че подобен род състезания има в Италия, Испания, Полша, Франция и Сърбия. За съжаление България все още не е сред страните, където се провеждат подобен вид мероприятия. Италианецът споделя, че условията в нашата страна са идеални, но липсва организация. По думите му, ако в България се организира състезание, най-вероятно ще дойдат всичките му италиански приятели, както и много други ловци от различни страни, като това би бил един добър стимул за местната икономика.

Енергичният господин става всяка сутрин преди изгрев и извежда четериногите си приятели на дълга разходка. Когато се прибере, обръща специално внимание на всяко едно куче и грижливо ги измива, след което ги оставя да почиват. В ранния следобед идва ред и за дресировка. Трябва да уточним, че яребиците снасят яйцата си през март и тогава се крият в ниското жито. Това е идеален период за дресиране на кучетата. Тогава не се стреля по птиците, а само се обучават кучетата да надушват пернатите, да посочват на стопанина си къде са, да се промъкват безшумно и да вдигат ятата.

Всяко куче със собствен лай

Основните качества на кучетата са бързината, стойката, морфологията и нюха. Балдели разпознава всяко едно от кучетата си по неговия лай, което е много полезно, когато има висока растителност. Работата изисква много търпение и последователност. Разбираме, че това може да е доходоносен бизнес. Има професионални дресьори, които продават кучетата, след като ги обучат. Но Балдели не може да се раздели със своите сетери и се занимава с тях, защото му е на сърце. С усмивка споделя, че му е отнело много години, за да научи тънкостите на дресурата. Шегува се, че ако някой го гледа, докато обучава кучетата си, ще помисли, че е луд. Обучението на едно куче отнема около 2 години. На 2.5 – 3 годишна възраст то вече е готово за лов и състезания. Италианецът познава много добре всички кучета за лов. Според него най-доброто ловджийско куче е английският сетер, но се смее и допълва, че ако човек има пойнтер, то той ще е най-доброто куче.

Разбираме още тънкости от тази любопитна и слабо известна у нас материа. Става ясно, че „ферма” е термин, който олицетворява поведението на кучето при среща с дивеча. Тогава то се спира, насочва се в посоката, в която се е скрила птицата и сякаш показва на стопанина си къде е тя. Оказва се, че английският сетер е спец в това.

Часът на бекаса очакват в Апенините

Става ясно, че яребица и пътпъдък се ловуват през август и септември. Заради топлото време те се срещат по полетата на Добруджа и през ноември, което не е нормално. Балдели обяснява, че по принцип могат да се видят най-късно до средата на октомври, но вече е средата на ноември и те все още са тук. Ако атмосферните условия бяха нормални, по това време трябва да минава миграцията на бекаса, който се насочва на юг, за да преживее зимата. Италианецът допълва, че много негови приятели – ловци чакат тази миграция, за да дойдат в Шабла. Звънят му по няколко пъти на ден и с нетърпение очакват да чуят положителен отговор.

Черноморска риба или „адзуро”?

По идея на Балдели в момента в двора на „Добревата къща” в Шабла се изграждат специални помещения за ловджийски кучета. Това ще привлече и други ловци от Апенините – негови приятели, които се канят в най-ското време да посетят крайморското градче и да се насладят на природните дадености на региона. А те са много – прекрасен климат, изобилен дивеч, разнообразна и запазена природа, чистота, спокойствие и т.н. Очевидно индустриализацията в Италия сериозно е повлияла на местната флора и фауна и това е принудило природолюбителите да се насочат към други кътчета на Европа, както е сторил и Лучано Балдели. Той, обаче, не обръща особено внимание на нашето море. Разбираме, че никога не се насичква към брега, а вниманието му е съсредоточено изцяло към полетата, където дресира кучетата си. Казва, че има голяма разлика между Черно и Адриатическо море. Освен това качесатвото на самата риба е друго. Италианецът никога не яде българска риба. Разбираме, че му мирише неприятно. Нарича черноморската риба „адзуро”, което означава синьо сирене и е свързано с характерен, силен аромат, който е неприятен за много хора. Ненавижда рибените ни борси, защото не понася миризмата, която ние приемаме за нещо нормално. Казва, че рибата от Адриатическо море не мирише.

Италиански кулинарни тайни

С риба са и двете ястия, чиито рецепти споделя с нас Балдели. Първата е за спагети Але Вонголе. Приготвят се с бели миди, които живеят в Адриатическо и Средиземно море и са малко по-различни от нашата черна мида. Могат да бъдат намерени в „Пикадили”. Рецептата е за 2 порции, като всяка от тях е около 100 грама. Това количество е малко за нас, но явно в Италия не се хранят толкова обилно. Убеждаваме се в това, когато с очите си виждаме приготвянето им. Лучано Балдели и колумбийската му приятелка Франческа Ферарис са така любезни да ни поканят на обяд и да ни покажат нагледно как готвят на Апенините. Учудващо е, че те си носят всички необходими продукти от там.

Лютото на италианците е нашето пикантно

Още по-изненадани сме, че ни показват десетки бурканчета със „зимнина”, както ние бихме се изразили, приготвена лично от тях. В зехтин се съхраняват разнообразни продукти – бял лук, тиквички с ядки от шишарки и семена, патладжан, чесън, опечени и нарязани на ситно люти чушки и т.н. Интересното за лютите чушки е, че те не консумират нарязаната твърда част, а поливат ястията си със зехтина от бурканчето, който е поел аромата и лютивото. Бурканчетата се допълват със зехтин, докато не се изчерпят качествата на нарязаните в тях чушки. Обясняват това с думите, че иначе е „непоносимо люто”. Ние решаваме да проверим това и смело сипваме от консистенцията (зехтин с парченца чушки) пред смаяните им погледи. Оказва се, че не е толкова люто и е приятно пикантно.

Лучано и Франческа приготвят сами и типичното италианско сладко от дюли. Консумират го със сирене, което се оказва странна комбинация за нас и мнението ни е по-скоро противоречиво. По време на готвенето ни канят да опитаме италианска ракия – грапа, която се прави само от грозде и е с по-ниско алкохолно съдържание от нашите ракии – около 38%. С нея ни поднасят и от своята туршия, която не се различава много от българската. В това време зехтинът в тигана се нагрява и се слагат 2 скилитки чесън (за 4 порции се използват 3-4 скилитки и т.н.). След около 5 минути чесънът пожълтява и за наше учудване се изхвърля. На въпроса защо ни отговарят, че той вече е отдал аромата и вкуса си на зехтина, в който се приготвя сасът. След това в тигана се слагат 6-8 миди вонголе. През това време е завряла и водата за спагетите, на които са им нужни 6-7 минути, за да се сварят. Във водата задължително се слага сол, за да не се слепват. Истинските италиански спагети не трябва да се разкашкват и трябва да са леко твърди, когато са готови. Към соса се добавят сол, черен пипер, магданоз и домати чери по избор. Храната трябва да се консумира гореща. Сирене и кашкавал не се слагат, защото в ястието има миди. Същото се отнася и за спагетите с риба тон, които се приготвят по аналогичен начин.

Поглед в бъдещето и разговор с огъня в камината

По време на обяда разговаряме за бъдещите планове на италианеца. Той не спира да ни изненадва с разностранните си интереси и заявява, че възнамерява да изгради малка фабрика за консервиране на зеленчуци. Казва, че българските домати, краставици, пипер и т.н. са по-вкусни, по-месести и по-свежи. Освен това има идея да внася пластмасови клечки за зъби, които се различават от разпространените в България и имат своите преимущества пред тях.

Завършваме разговора с нещата, които не му харесват в нашата страна. Това са лошите пътища и нелицеприятната гледка на циганските гета. Това обаче е малка брънка в иначе прекрасната ни страна и допълва, че каквото го няма в Италия, го има тук.

Храненето приключва точно навреме за следобедната разходка – дресура на кучетата. Балдели ги изкарва още веднъж вечерта, след което обича да сяда пред камината с чаша кайсиева ракия или уиски и да слуша как му говори огънят.

Георги ДЖЕНДОВ

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *