Oops! It appears that you have disabled your Javascript. In order for you to see this page as it is meant to appear, we ask that you please re-enable your Javascript!

Митрополит Антоний: Не само българите не сме ратифицирали Истанбулската конвенция

Объсждат се канонизацията на жертви на комунизма

Кой е той?

Роден е на 17 януари 1978 г. в Стара Загора със светското име Живко Михалев в семейството на изселници от тракийския град Гюмюрджина. През 1998 г. завършва Пловдивската духовна семинария и става редовен студент в Богословския факултет на СУ. През 2002 г. постъпва като послушник в Клисурския манастир. Ръкоположен за йеродякон на 18 октомври 2002 г. От 17 януари 2003 г. е йеромонах. На 21 ноември 2006 г. е възмезден в архимандритско достойнство. На 1 май 2007 г. е назначен за протосингел на Пловдивската митрополия. На 23 март 2008 г. е ръкоположен за епископ с титлата Константийски. На 27 октомври 2013 г. е избран и канонично утвърден от Светия синод на БПЦ за Западно- и Средноевропейски митрополит.

– Ваше Високопреосвещенство, най-новият български светец Серафим Софийски има забележителна мисъл, че срещу злото трябва да се излиза не с половинчато, а с пълно и безрезервно добро. Да обичаш врага си, как се постига? В навечерието на най-светлия християнски празник, Възкресение Христово, което е най-голямото добро, от което се нуждаем българите?
– Преди всичко българите се нуждаем от Христова любов, не лицемерна, дълбоко извираща от нашето сърце. Загърбвайки себе си, личното аз, егото си, да сме готови на такава саможертвена любов, каквато ни е показал нашият Спасител и Избавител. Божественият син, който бе изпратен от безпрекомерната любов на Бог-отец, за да можем всички ние отново да се наречем синове Божии. Има много примери в Светото писание, които ни говорят, че на злото трябва да отвръщаме с безрезервно добро. Знаем още от Стария завет, когато закона е бил толкова жесток, са се намирали благодушновенни люде, изпратени от Бога, които да насърчават добродетелите и вършенето на добро. Независимо от ожесточеността на всички онези, които са искали да изкоренят малко или много монотеизма сред човечеството и виждаме изпълването в пълнота на вършенето на 100 процента добро с идването на въплъщението на Божествения син, който да ни накара наистина да обръщаме другата буза, когато ни ударят шамар. Естествено това трябва да бъде въз основата на тази метафора, че не бива да търсим отплата, защото в крайна сметка отплатата е от Господа, а ние сме само Божии работници, дело на Божието творение и нашето призвание е да творим единствено и само добро.

– Трудно ли е в света да живеем като християни и как живеят миряните? Вие общувате всекидневно с най-различни общности.
– Все по-трудно става да живеем като изрядни християни. Естествено Бог, създателят на всички блага, ще оцени стремежът на всеки един от нас да бъде изряден пред Господа. Както четем в писанията само Бог е безгрешен, а ние – човеците, които сме тленни и сме сътворени да бъдем управители на света с чувство, с мисъл, с дело съгрешаваме. Но пък Бог ни е дал безпрекомерния извор на своята любов в тайнството покаяние, да може да разтворим нашата душа като отворена книга пред Божието лице и да изповядваме без страх нашите грехове, за да можем да получим, според искреността на нашата изповед и истинското опрощение от Бога и то да бъде нашето спасение. Бог ще оцени стремежа в изкачването на нашата Голгота. Знаем, че животът на всеки един християнин е подвиг, въздигане, израстване, изкачване на тъмната Голгота. Както Христос е имал нужда от помощник в лицето на Симон Киринеец, така и всеки един от нас още повече имаме нужда от някой, който да ни подпомага по време на нашия земен път. И с молитва призоваваме Божията крепка десница, която да ни укрепява. Но имаме нужда и от братя в Христа, които да споделят тежестта на нашия кръст, да бъдем съпричастни и да носим едни на други теготите си, в изпълнението на закона Христов, както се казва в Свещеното писание.

– Приоритет на Църквата продължава да е въвеждането на вероучение като предмет в училище, но сте склонни да приемете и да се изучава факултативно. За разлика от Средна и Западна Европа, във вашите неделни училища освен вероучение се изучава и български език, имате сериозен опит. Наскоро на конференция на вашата епархия в Рилския манастир споделихте интересни примери. Въпреки че не се случва задължителното въвеждане на вероучението в училищата в България, БПЦ има ли спасителни мерки за младите хора, за да не бъде изгубено още едно поколение, както вече видяхме едно? И може ли да се коригира едностранчивото възпитание в училище. Как да се създаде у младите хора имунитет към злото?
– Естествено Българската православна църква, която живее и с радостите и с болките на нашето съвременно общество, от дълги години настоява да бъде въведен предметът вероучение като част от редовния образователен цикъл на българското училище. Слава Богу, имаме факултативно изучаване, но смятаме, че то не е достатъчно и не изчерпва в пълнота ефективността на един такъв редовен предмет. Това е от една страна.
От друга страна от БПЦ, която в богуслужебен аспект призовава човеците към спасение, се стреми да създаде правилните възприятия в душите и сърцата на родителите. Знаем че семейството е основна градивна единица на нашето общество, малката църква и ако православните християни се обръщат и за съвет и за опора в трудни моменти към БПЦ, за да могат наистина да намерят източника на всички блага, Бога, ще и чуят правилните съвети на свещенослужителите. Които призовават преди всичко семейството да възпитава своите деца, в добродетелност, но и преди всичко във вяра в Бога, която вяра носи със себеси венецът на добродетели, който е неизменен залог за нравственото възпитание на подрастващата младеж.
Ако успеем по този начин да обхванем семействата в България, тогава предметът вероучение, за който действително толкова дълго настояваме, ще бъде един естествен процес, едно естествено желание на нашето общество, в лицето на всички родители. Тук е и голямата отговорност, нашата основна задача, да убедим обществото във всички негови сфери, че предметът вероучение е доказал своето благотворно влияние върху подрастващата младеж.
Особено сега, когато виждаме, че душите и сърцата на децата са обзети от секуларизма, от материализма, от модерните технологии, които навлизат пагубно безконтролно в нашето общество. И трябва да бъдем рамо до рамо църква, семейство, обществени институции за една цел: благото и добруването на подрастващата младеж, която е и бъдещето на нашата страна.
Тези които в момента растат в бездуховност, които растат в атеизъм, ние трябва да работим с тях, защото рано или късно тези хора, по естествения ход на нашето битие, ще заемат нашите места, в отговорните държавни институции и във всички сфери на нашето общество, и ще трябва да вземат решения. Те ще вземат правилните решения, ако могат да отсъждат кое е добро и кое е зло, и трябва да ги възпитаме да се държат към доброто и да отхвърлят лошото, за да бъдат едни достойни граждани на нашето общество и верни чеда на БПЦ.

– Намират ли църквата младите хора в Европа?
– Несъмнено. Може би от една страна, когато младите хора живеят в далече от своята родина, бащина стряха, родители, приятели, близки и познати, единственият начин да се върнат в мислите си, като духовен мост, е българският храм зад граница. Те идват на големите християнски празници, а и всяка неделя, за да могат да съпреживеят всички тези духовни радости, които се превъплъщават и вплитат в красивото богослужение. Големите християнски празници, с които сме закърмени и израснали съчетават в дълбоко в себе си и едни красиви български традиции, заети от българския фолклор, от нашата история, в съхраняването на това което си свързва, нишката между България и целия свят. Щастливи сме че имаме възможността да работим с тези млади хора, естествено зависи от нас – каквото посеем в техните души, това и ще пожънем.

– Когато говорим за млади хора, как се обновява свещенството в БПЦ? Идват ли млади отци? Създават се нови енории зад граница …
– Има доста свещенослужители, които имат желание на служат мисионерски зад граница. Също така има и вече доста българи, които са интегрирани в съответните държави, социални общества, и са завършили богословско образование в България. Тенденцията на БПЦ зад граница е да работи с хора, които познават спецификата на служението зад граница. Защото то е малко по-различно отколкото това в България. От друга страна става дума за хора, които са израснали в тези църковни общности, живеят живота на тези общности, става църковни настоятели и поемат тежкия кръст на свещенослужението зад граница. Има много млади свещеници зад граница, които не жалят нито сили, нито време, за да могат да изпълняват своето мисионерско служение. И пак казвам, да бъдеш свевещенослужител зад граница е апостолско, мисионерско служение. Изисква много енергия, много себеотрицателност, много разбиране от страна на близките, роднините и приятелите, и се радваме че се обновява нашият диоцез, в който живеят над един милион българи, което прави много по-отговорна нашата задача.

– Много често отецът има друга професия, така ли е?
– Да, нашите свещенослужители зад Океана и в Европа имат своята обществена работа, която естествено не противоречи по никакъв начин на изпълнението на техните свещенослужителски задължения. В съботния и неделния ден удовлетворяват духовните потребности на нашите сънародници. Защото от една страна на животът на Запад е интензивен, но пък от друга през почивните дни се предвижда време, което е радващо, да отделят два-три часа за да бъдат в Дома Господен. Храмът където ги посрещаме и удовлетворяваме техните духовни потребности, което е едно взаимно удовлетворение между свещенослужителя и мирянина, който идва в храма с чисто, отворено пред Бога сърце.

– БПЦ излезе с обръщение и молитва срещу възможността да бъде приета Истанбулската конвенция на Съвет на Европа. Наскоро българското правителство се отказа от ратификацията й. Защо молитвата има такова основно значение за живота на църквата?
-Знаем че молитвата е насъщна потребност. Както въздухът за живите същества, така молитвата е духовният въздух за вярващите хора. Тя е преди всичко импулсът, който създава живата връзка между Бога и човека. Това е този вертикал, който позволява на хората да излеят своите молитви и желания пред Бога, естествено според искреността на тези желания, потребността в полза на човека, Бог изпраща съответно отговор на тази наша молитва. Така че силата на Църквата е в молитвата. Именно това е благодатта на Светия дух, който на Петдесетница слезна в град Ерусалим над боговдъхновените и богоозарени мъже, светите апостоли.
Връщайки се назад в Свещеното писание знаем, че Светият дух, който бил изпратен от възнасящият се Спасител, е бил в отговор на тяхната молитва, за която та се били събрани. Именно тогава слиза между тях Светият дух и озарява умовете и сърцата им. Тоест голяма е силата на нашата молитва. Това е основното оръжие на всеки християнин. Особено на Църквата тези едни смутни времена, когато враговете на човешкото спасение, по един фин и и лукав начин се опитват да завземат територии от нашите души. Каква е задачата на църквата като пазител на нравствеността, морала и вярата? Тя е когато вижда опасност за своето паство, да каже, да предупреди, и който има уши да чуе, нека слуша. Не с ушите на своя разум, а с тези на сърцето си. Защото по някой пък човешкият ум е подвластен на едно или друго изпитание или изкушение, но не сърцето и съвестта най-вече на човека, която е неподкупният съдник и гласът Божи.
В случая с Истанбулската конвенция, която БПЦ изследва в пълнота и подробно, видя индиректната заплаха с прекалената либерализация в нашето общество, от създаването на така наречения трети пол. Който естествено е социален пол, може да бъде наречен по един или друг начин от защитниците на тази конвенция. Но в хода на тази прекалена модернизация и секуларизация на нашето общество, ние сме длъжни да покажем къде са опасностите, а оттам нататък да оставим хората да решат.
Слава Богу, че българското правителство благоразсъди и съзря именно тази опасност, за която бе сигнализирано и алармирано от БПЦ, и прие да не ратифицира Истанбулската конвенция, което не ни прави по никакъв начин по-маловажни като част от общото европейско семейство, от една страна. От друга страна не сме единствените. които не са я ратифицирали, така че насаждането в обществото на мнението от страна на защитните на конвенцията че само ние не сме, не е вярно, това е манипулация и репресиране на общественото мнение. От съвместната декларация за спасяването на 48-те хиляди български евреи, от която тази година се навършва една значима годишнина, това е вторият път в който БПЦ настоява пред българското правителството за неприемане на решение, наложено с външно влияние върху нашата държава.

– Вие общувате всекидневно с различни хора, пътувате доста, връщали се българинът при Бога? Възкръсва ли душата на българина?
– Смятам че все повече и повече възкръсва душата на българина и се връща към Бога. Може би заради пренасищането в материалния свят, в битието – хората непрекъснато бързат за работа, да изкарат някакви пари – все по-малко време им остава да се замислят за основните и насъщни потребни неща, които са духовните. И като че ли хората от това пренасищане в материален аспект започват все повече да търсят корените на своето битие, които са естествено в Бога. И все повече и все повече хора, и млади и стари, търсят отговорите на своето съществуване. А единственият такъв отговор е в Бога. Идват в храма, задават своите въпроси, нашите свещенослужители дават правилните и ясни, еднозначни отговори за битието на човека, сътворен по Божия образ и подобие, за смисъла на човешкото съществуване. Така че, много голяма е нашата отговорност, особено в това съвременно, секуларно общество, където като че ли материализмът е основната движеща сила и хората от прекалено пренасищане идват в храма. А оттук ние сме длъжни да ги накараме и да останат в него.

– Приближаваме най-радостния и най-великия ден. Четох наскоро, че дори когато се занимаваме с любими неща, губим радостта. Как може Църквата да ни помогне да си я върнем и какво всъщност ни лишава от радостта? Има ли такъв отговор?
– Разбира се, че има, защото радостта е единствено в Господа. Особено в контекста на наближаващият празник Възкресение Христово в навечерието на който сме. Може би когато човек разбере, че нещата са много по-прости отколкото изглеждат, тогава настъпва тази духовна радост. Ние знаем за нищетата на човешкия дух, знаем че радостта не се крие в скъпите придобивки и отрупаната трапеза с храна. И дори когато е такава, тя е преходна, тленна, материална и изчезва. Духовната радост е любовта на човеците към Бога, връзката между Бога и човека, духовната радост да подадеш ръка на човек в беда, на някой който страда, в изпълнение на думите на нашия Спасител. Който казва: „Жаден бях и ме напоихте, гладен бях и ме нахранихте, гол бях и ме облякохте, в тъмница бях и ме споходихте“. Когато ние се чувстваме полезни на нашия ближен, на нашето общество, тогава настъпва духовната радост – с много малки жестове, които не изискват от нас много материални средства, а просто с готовност за съвет, за добра приказка, за протегната ръка, с прегръдка да утеши скръбта на ближния. Това е много повече от това да му даде стотици хиляди левове, за да погуби своята душа.

– За финал, да очакваме ли нови канонизации на светци от БПЦ? Въпросът ми е в контекста на приближаващите две кръгли годишнини от рождението и убийството на Неврокопския митрополит Борис. Знам че се събират документи от доста време. Но паралелно винаги се повдига въпроса ще ли има канонизиране на монаси и свещеници, убити по време на комунизма? И как се отнасяте към мълвата за канонизиране на търновския митрополит Климент? За когото сме чели, че е нетленен, саркофагът му е отварян на няколко пъти …
– През определени периоди в живота на Църквата се извършват канонизации на просияли божии угодници, които са били проводници на делото на родната Българска православна църква като святост. Сформирана е комисия, която изследва доказателства, живота на Неврокопския митрополит Борис. Що се отнася до канонизацията на избитите по време на комунизма, също така се води дискусия, която в момента тече – такава процедура все още не е стартирала, но и времето е доста близко. Някои са още съвременници на това време. Знаем че всички тези канонизации, освен по решение на Светия синод, трябва да са и по Божие усмотрение. БПЦ ще се радва да има все повече родни български светии, които да бъдат молитвени входатели пред Бога за нашата родна Църква. Това ще даде още повече насърчение и увереност във всички българи. Естествено е да има още един и още един Божи застъпник пред престола на Господа. БПЦ може по някой път и да отсъжда бавно, но то е в контекста на това, че ние наистина трябва да огледаме фактите, както повеляват каноните и традициите на БПЦ, в детайли, за да може наистина решението, което бъде взето, да бъде устойчиво и за вечни времена.

– Каква е Вашата молитва преди Възкресение Христово и какви са Вашите пожелания към миряните за празника?
– На Празника на празниците и Тържеството на тържествата бих пожелал преди всичко светлината на Христовото Възкресение да озарява нашите умове, нашите сърца; да просвещава нашият разум, за да можем наистина да бъдем още по-добри в сърцата си в изпълнението на Божиите заповеди. Защото пак казвам, живеем в трудни времена, времена на изпитания, когато е много трудно да бъдеш православен християнин. Но тук именно Христос казва: дерзайте, защото аз победих света. Което е в контекста на неговото Възкресение, което знаем, че ако Христос не бе възкръснал това щеше да опразни нашата проповед и нашата вяра. Затова и на този ден се поздравяваме с Пасхалния поздрав „Христос воскресе“ – Наистина е възкръснал. Което е основа на нашата вяра. А и с възкръсването на Христос в нашите сърца ни дава ново начало. С което искам да благопожелая едно ново начало на всички българи, с което да можем да осмислим нашите приоритети, през погледа на нашия спасител Иисус Христос.
Интервю на Дария Захариева

Снимки Цветан Томчев 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *