– Светлано, отивай, че тоя няма да ни остави на спокойствие. От тука няма как да те отвлекат, изкомандва Мила, която беше безспорен лидер на тайфата. Кажи му, че ще дойдем, да миряса най- накрая, и тя запали цигара, като мърдаше ноздрите на носа си, знак, че вече се е ядосала.
Потеглих не особено охотно и седнах на ръба на стола.
– Византиец, ах, истински византиец! Няма да ти се дам!
Това е, което просто прелетя през главата ми докато гледах мъжа срещу себе си. Той беше странно съчетание от мекота и надменност. Хубав? Хм!? Не точно! Сякаш беше слязъл от стената в квартирата ми, която беше облепена от горе долу със снимки на филмови артисти . Звездите от световното кино, мъже и жени. Бях си присвоила колекцията на леля ми, и бях прибавила значителна част от моите снимки. Театърът и киното, моята страст от дете. И мечтата ми да съм на сцената.
Тогава за мен беше важно да съм самостоятелна, далеч от родителската опека. Бях дете от семейство на преподаватели, хора на дълга и ограниченията. Буквално бях расла като в саксия. Имах нужда от въздух . Да науча какво е добро и зло. Бях възпитана от книгите, които четях от шестгодишна, но опитът ми беше литературен и филмов. Жаждата за свобода обаче беше осезателна.
Хванах го, че ме изучава, въпреки че беше много дискретен.
Аз пък анализирах излъчването му. Беше драматично съчетание от порок, благородство и неописуемо присъствие на лично достойнство. Гласът му беше топъл, а речта мелодична, музиката на езика му напомняше чешки и полски, които бях слушала по летните лагери. Имаше вид на човек, за когото ограниченията на социализма не съществуваха, или по- точно на човек, който няма никакво намерение да се съобразява с тях. Това, е което ме порази. От цялото му същество струеше гордост, увереност, самочувствие, примесени с някаква тиха печал, която извираше от очите му. Не, той не беше типът истеричен бунтар! Той беше самият волен полет! Цялото му присъствие го внушаваше, че може да го прави без никакво усилие и декларации. Без да оставя и капка съмнение в околните, че ще се примири или покори на норми, които не са негови.
Да, точно това поведение всъщност беше идеалът на моето поколение. Ние бяхме тези, чиято младост по- късно премина по площадите и митингите в името на свободата на духа и личността.
– Тези дни се върнах от едно изумително пътешествие от моето родно място, което се намира в Гърция и все още нямам много картини, прекъсна взаимното дебнене той с извинение.
– Откъде сте, попитах го.
– От селото на Димитър Благоев
– Ах, от Загоричене, възкликнах аз. Не допусках, че същестува още реално. Мислех, че е понятие само от учебниците по история.
– Вие знаете, че Благоев е от Загоричене, изуми се той. Е, аз всъщност съм малко по- на запад, от Драничево, ние сме българи, нищо, че селата са в Гърция.
– Ами, едва ли е кой знае каква заслугата ми, че знам откъде е Благоев. Смееш ли да не знаеш откъде е първият социалист, троснах се аз, изтъквайки колко досаден и безлично написан е задължителният за всички студенти по онова време учебник по История на БКП, който всъщност беше първият ни изпит от зимната сесия в института.
Мъжът направи артистичен кръг с цигарата във въздуха и се разсмя разбиращо. Приглади правата си и дълга коса. В него нямаше никаква припряност. Стана с бавни и плавни движения, за да ме изпрати, след което се извини, че тръгва към ателието, където ще ни чака.
Вървим по дълъг и извит коридор в индийска нишка. Първи е К. след него момичетата, а аз крача последна. Сякаш пресякохме някакъв праг и попаднахме в друга реалност. Ухаеше на терпентин и бои. По- късно разбрахме, че минаваме край ателиета на други художници.
Ето, тук е, изкомандва К. за спиране. Беше предпоследната врата в дъното на коридора. Ние се подчинихме, предварително омагьосани от факта, че влизаме в ателие. На вратата имаше табела с надпис Тома Трифоновски. К. натисна звънеца.
Вратата се отвори и пред нас застана художникът. Беше облечен с джинси в тъмен цвят на тютюн, кафяво поло и яке от кадифе в същия цвят на джинсите. Очите му горяха в тъмно кафяво, косата му беше светлокестенява, права като слама, дълга и стърчеше. Беше с едва набола брада, но трапчинката на брадичката му беше осезателна. С гостоприемен жест ни покани.
Но ние стояхме като заковани. Гледахме с ужас как на кълбета се вие гъст черен дим зад гърба му. Чуваха се странни звуци на нещо, което подскача, удря се някъде и след това пада.
Пазете се, има пожар!, развикахме се ние.
– Не бойте се момичета, пека кестени, влизайте!, разсмя се той.
– Кестени, ама истински ли, може ли да ги видя, възкликнах въодушевена. Никога през живота си не бях виждала кестени. Къде да ги видиш. Бях чувала, че има кестенови гори в Берковица само. Живеехме в икономика на дефцит, така че кестените бяха магическо понятие от романите и филмите.
– Разбира се, и Тома ме заведе в малкия бокс към ателието. Там в една селска кошница, застлана с бяла кърпа се мъдреше купчина кестени. Домакинът вземаше от тях и ги поставяше на горещ котлон да ги пече. След минутки те започваха да подскачат.
– Сам съм ги брал преди десетина дни, от горите в Драничево, разказваше той, докато жонглираше с няколко кестена. Подхвърляше ловко кафявите топчици почти до тавана и те последователно падаха в ръцете му. Не пропусна нито една и пак ги заподхвърля. Гледах го очарована как балансира без никакво усилие. Той грабваше сръчно опечените, някои събираше от пода, от плота на кухненския шкаф, там където бяха паднали при отскачането, издухваше ги и ги нареждаше в керамична купа. Цветът на горещите кестени беше същият като очите на мъжа пред мен. В този момент си казах „Ах, спечелих я тази дивачка”, разказваше Томата неговата версия по- късно за нашата първа среща. Ти беше момиче, което излъчва абсолютно непокорство, независимост, но и пълна чистота и наивност. Левачка, подлъгах те с едни кестени!, не спираше да ме кодоши той.
Така започна всичко.
Светлана Трифоновска
You must be logged in to post a comment.