Преди да изтече времето

История за комини и портокали, разказана от Асен Чолев, български емигрант във Финландия

 

Това е една история с портокалов цвят, пушек, комини, маслини, хълмът на Голгота, художници, бели нощи и боровинки. Тя е за невидимите връзки между хората по света, съдбоносните случайности и приятелството. Съдържа копнеж, носталгия, оцеляване и смирение. В нея звучат гласовете на Казандакис и Даларас, Гарсия Маркес, Пако де Лусия и ритмите на Горан Брегович. Тя е за прозренията, които носи пътуването, но които човек като обикновен турист трудно би получил. За страстта да проумееш света и ближния си, поглеждайки го през очите на един старец, проговаряйки на неговия език. И накрая за дългото пътуване към себе си и мястото, където си вдъхнал въздух за първи път.

Асен Чолев сред старините на Вааса във Финландия

Разказва ми я българският емигрант Асен Чолев. С него животът ни среща на различни места по света, през дълги откъслеци от време, а този път в мрежата. Той е от поколението, чиито детски и юношески години останаха в миналия век, а младежките изтекоха в битки за демокрация. Което познава ограниченията и изолацията на границите и невъзможността да пътуваш.
Асен Чолев е от Враца, където през деведесетте години активно се занимава с политика като координатор в СДС между пътуванията му до Кипър. По- късно обяви скандално че напуска партията, на която бе посветил живота си и започна работа в рекламата на в.”24 часа” В първите години на новия милениум съдбата го изстрелва в Испания, откъдето години наред не се връща в родината. После го изтръгва от пълните с цвят, страст и изкуство горещини на Барселона и го запокитва в ледения хлад и бели нощи на Вааса. Днес той говори английски, гръцки, руски,сръбски, испански. В момента учи финландски.
За приятелството
Ще си тръгна от Финландия, когато се срещна със старец, който да ми разкаже нещата за живота тук. Все още не познавам добре езика, а бих искал да проумея тези хора. И простичко обяснява мотивите на емигрантската си съдба. „Обичам да пътувам, да мечтал съм за това, но в онези времена преди 1989 г това можеше да бъде само мечта. След това получих този шанс, и въпросът не е само до парите, които можеш да спечелиш, защото и в България можеха да се изкарват пари. А за това да проумееш защо един народ или човек мисли и чувства, и успява по определен начин.” От разказите му усещам, че сърцето му е все още в Испания, корените в България, а предизвикателството в Суоми.

Среща в мрежата
Среща в мрежата

 

За предизвикателствата
Асен Чолев разказва легендата за това как е създаден град Вааса. Имало един огромен великан, който носел камъни в една торба и камъните започнали да падат без той да разбере. Така се създали островите около Вааса, които са многобройни. Страната изобилства с езера, пълни с дива риба, непокварени, гори, криещи боровинки, елени, диви ягоди и гъби. Рай за хора, които искат да живеят спокойно и да отглеждат деца.
„ Тук във Вааса ми се отвори възможност за работа/ в строителството/, след като започна кризата в Испания, където изкарах повече 6 години. Търсейки, попаднах на човек, който наемаше работници за Германия. С него по- късно станахме приятели. Договорът в Германия изтече,върнах се за кратко в България и след това по силата на обстоятелствата попаднах във Финландия. Допреди година и половина свързвах тази страна основно с Хелзинки и Тампере и това, което съм чел. Пристигнах тук на 27 април преди година. В България бяха цъфнали дръвчетата, а тук всичко беше в сняг. Почнах да съжалявам, че толкова на север съм отишъл. Много е тъжно да дойдеш на място, където всичко спи. Да не знаеш езика. Да, на английски се оправям отлично, но това не ми дава възможност да осъществя по- близки контакти с тукашните хора. А те са много различни от южните култури, на които съм попадал досега. Живеят по друг начин – не общуват така, както го правим ние. И ако при нас гърми мощно Горан Брегович, тук сякаш няма емоции, навсякъде е тихо, все едно че няма хора. Живеят здравословно. Виждам ги, че си говорят в местните заведения, но не знам за какво. Затова колкото и да ми е трудно, няма да си тръгна… Защото много често ще ми се налага да си давам сметка, че съм грешил, реагирайки импулсивно, а не искам да правя повече грешки. Ще остана във Финландия, защото има неща, които не съм ги разбрал за тука. С други думи, не ми се е случило все още да срещна шанса да седна на кафе с някой старец, който да ми разкаже нещо. Ето, това е преживяването, което екскурзията не може да ти го даде. Аз много обичам да си говоря с по- възрастни хора от мен. ”, признава той.

Строежите издават характера

„Обичам да се любувам на архитектурата. Строежите издават характера на една нация. Тук във Финландия тя е изчистена и сякаш скромна. Няма я пищността на Испания. Но пък финландците и германците са царе на технологиите, сигурността и изолацията. Във Вааса живеят в малки кооперации на по три етажа, които са буквално в гората. Навсякъде има парно, а битът им предлага всички удобства за които може да си помисли човек. За сметка на липсата на светлина, защото през зимата има дни, когато само няколко часа е светло, във всяка кооперация има сауна, която обитателите ползват безплатно. Може би с удобствата компенсират ограниченията. Не е случайно, че страната е на първо място по самоубийства. Тук има изобилие от вода, много хубава за пиене.
Обратно е в Кипър. Слънце, голи хълмове и безводно. И това провокира хората по друг начин, разсъждава моят събеседник. И си спомня за горещото си приятелство с кипърски предприемач, който въпреки възрастта си тогава – над 65 години се превръща в истински изобретател в бизнеса си.

За голите хълмове, пилците и косовете
„Имах в Кипър един приятел през деведестте години с голяма птицеферма. Случайно се запознахме. Той беше взел земя под наем за 99 г. Това се прави в Кипър с цел да се усвоят земите, те не са така плодородни и зелени като при нас. Та този човек беше наел цял хълм. Първото хале, което беше построил беше на върха на хълма, където няма вода, без която птиците не могат. Той беше решил този проблем, благодарение на своята изключителна изобретателност. А именно в подножието на хълма има рекичка. Там беше поставил помпа и по маркуч пращаше вода до първото хале, където я събираше в резервоар. От там по силата на гравитацията водата потегляше към другите халета с птици, разположени надолу по хълма, и пълнеше и техните резервоари, които пък снабдяваха чрез механично устройство поилките на птиците, щом като водата им свършваше. Така практически този човек сам се грижеше за няколко халета с птици, като синът му помагаше от време на време. После ги колеше и пакетираше и продаваше. Тогава беше на около 65г и страстта му бяха цигарите и лова на косове. Косовете отиват на юг и страшно много маслини ядат, които пък изобилстват на острова. За кипърците косовете са голям деликатес. Когато ми гостува в България го заведох на лов за диви прасета. Беше на седмото небе. С него обикаляхме из острова, води ме на риба, защото знаеше, че това ми е слабост. Обичаше да ми разказва как прави нещата, защо ги прави така, а аз обичах да го слушам.

Мандарани
Мандарини

За художника Висенте и испанската вечност
Испанския начин на строителство е тежък. Като че ли е за векове напред. Устойчивост, те са си и такива като нация. Всичко при испанците е свързано, миналото с настоящето, брънка след брънка, те не рушат, те надграждат. Живеех и работех във Валенсия. Там животът ме срещна с един невероятен човек и художник Висенте Борас. Запознахме се в кварталното кафе и се сприятелихме. Поне два пъти в седмицата пиехме кафе и си говорехме. Той беше изумително енергичен, въпреки че беше на около 80 те години. Рисуваше непрекъснато и експериментираше. Ателието му беше в Патерна, квартал на Валенсия и аз понякога ходех там да му помагам.Той непрекъснато разместваше някакви тежки мебели, защото еднообразието го дразнеше. Та той ми е разказвал с гордост за това, че Валенсия е районът на портокалите. Невероятна е гледката на цъфтящите портокалови градини наоколо. От Висенте знам, че основните канали, с които се напояват портокаловите дръвчета са останали и съхранени още от арабите, а испанците продължават да ги поддържат и да разширяват инфраструктурата.Този народ, всичко свързано с миналото не унищожава, напротив. Той цени наследството си и се гордее с него. Висенте, например е много тачен гражданин и художник там.
Някога той е започнал да се издържа рисувайки ветрила. След това се посвещава изцяло на живописта. Беше открил нова техника за рисуване с пушек. Наскоро открих публикация за негова изложба, която е правил заедно с по-млад от него творец Хеско Маньес в библиотеката във Валенсия „Къща на кралицата”, на улица „На кралицата”. Висенте Борас прави облаци от пушек, а Хеско Маньес пък рисува комини на стари арабски къщи по крайбрежието и така двамата обединяват усилията си. Испания е изкуство, всички много ценят и обичат изкуството, а често се срещат и много възрастни хора и домакини, които рисуват за удоволствие у дома си.”

Един език - един прозорец
Един език – един прозорец

Как научи толкова езици?

О, на място. Като говориш и мислиш само на този език, отговаря моят събеседник. В Кипър отидох с договор за работа от България, без да знам гръцки. Важното е
пет думи да знаеш, да ги използваш, след това идва на помощ телевизията. В Испания сам си търсих работа, и трябваше да науча езика пак на място. За шест месеца се справих. Общувах само с испанци, имах учебници, не спрях докато не проговорих и не започнах да мисля само на испански. По- късно, когато с една испанска фирма работех в Германия колегите ми бяха много впечатлени как с тях говоря на испански, след това превключвам с руснаците на руски, а с хърватите на сръбски. Руският съм го учил в училище, а сръбският навремето от песните, освен това в Северозападна България
много се общува с хора от Сърбия и така съм научил техния език. Английският е езикът, който уча най- дълго. Като се започне от юношеските години от песните на Бийтълс, които слушахме почти тайно, та до ден днешен, но с него сега се справям във Финландия. За жалост с немския не успях, може би защото, така й не можах да попадна в изцяло немскоговоряща среда.

Църквите – фибрите на човечеството

„ Обичам да ходя в църкви, интересува ме поведението на хората, как е направена църквата, какво има в нея. Най- красивите неща са направени в храмовете. Намислил съм да подаря българска икона на един свещеник тук във Вааса, който е служител в православна църква в града.Един изключителен благ човек. В църквата ходят и български емигранти, а свещеникът знае руски. Мисля си, че човечеството си е концентрирало всички фибри за да даде най- доброто от себе си в строежа на храмовете. Бих казал, че всяка религия е достойна за уважение и има свето равностойно място.
И ако вярата не включва спазването на определени канони, значи съм вярващ. Защото по- добре е хората да са вярващи, отколкото невярващи. От вярващия човек можеш да очакваш ценности, а от невярващия какво можеш да очакваш? Вярващият човек е смирен човек.

Когато му дойде времето

Няма две мнения по въпроса да, Исус е съществувал. Чел съм основно Библията когато бях в Кипър. Тогава бях на 30 години. Започнах да проумявам някои неща, когато започнах да я чета. За себе си, за света, за хората. И тогава ми се отвори път да отида до Йерусалим. Беше престъпление дори и за два дена да не отида и да видя Голгота и пътя на страданието.

Белите преспи с лайкучка покрай къщата ни от детството ми
Белите преспи с лайкучка покрай къщата ни от детството ми

 

Да, някога ще се върна…

Моят дом е България. На другите места съм като на дълга екскурзия. Когато напуснеш страната си има период в началото когато те тресе носталгията. Тя започва между шестия месец и първата година. На мен това ми се случи в Кипър.След това претръпнах. Сега като се прибера, след първоначалната радост, започва да ме гони носталгията да се върна там.
Когато заминах за Испания, напуснах за пореден път България много разочарован. Години не исках да се връщам.Синът ми дойде по- късно, но ми е болно за дъщеря ми, която отрасна без мен.
Тогава напуснах, защото много се дразнех от хората, които уж се занимаваха професионално с политика , а всъщност си правеха сметка да осребрят всяко едно свое действие. Казах си, тук не е моето място. По- късно си дадох сметка, че тази меркантилност на дребно е просто типично за Балканите. Испанците не са такива, те са аристократи. Все пак те са владели голяма част от света и този факт се е отразил на националния им манталитет.

Интересувам се от много неща, искам да проумея причините и следствията в детайлиэи докато се огледаш времето е изтекло през пръстите ти.
Когато се върна искам да живея в Родопите, където е тихо, красиво и хората са трудолюбиви и много смирени. Там, където съм роден.

Светлана ТРИФОНОВСКА